Село Арбанаси

Село Арбанаси е разположено на високо плато на 4 км от град Велико Търново. 

Известно е, че селото е съществувало още по време на Втората българска държава (1185 г. – 1393 г.). Тогава болярите от столицата Търново го използвали за лятна резиденция. Според легендата тук търновските царе са секли монети.

След по бедата на Иван Асен II (управлявал в периода 1218 г. – 1241 г.) през 1230 г. при Клокотница над епирския владетел Теодор Комнин, Арбанашката земя (днешна Албания) става част от българското царство и множество преселници от новите територии идват по тези земи. Така според едно предание селото било наречено на родните земи на преселниците.

Първото писмено сведение за съществуването му обаче е ферман на султан Сюлейман Великолепни от 1538 г.

Основният поминък на населението на Арбанаси по време на османското владичество бил скотовъдство и търговия. Някои жители се занимавали със занаятчийство и отглеждане на буби.

През XVII в. Арбанаси се издига като важно търговско селище. Арбанашките търговци били известни и търгували в цялата турска империя.  Къщите на богатите търговци от този период приличат на малки крепости. Те имат строг и суров външен вид, без балкони и чардаци,

с решетки на прозорците и здраво обковани външни врати. Вътре обаче са богати и разкошни. Цялата вътрешна украса на врати, прозорци, долапи, тавани е с изклю чително богата дърворезба и гипсови елементи и показва вкуса, умението и художественото майсторство на стро ителя. Характерно за арбанашките къщи е, че те са така устроени, че в тях може да се живее дълго време, без да се излиза освен до кладенеца на двора за вода.
Един век по-късно селото е ограбено и опожарено от кърджалиите (разбойници в Османската империя, обикновено действащи на групи). Жителите на Арбанаси са сполетени от чумна епидемия и няколко земетресения и това ги накарало да напуснат домовете си и да търсят по-спокойни и сигурни места за живот.

След 1810 г. Арбанаси постепенно се възстановява. Тук се заселват преселници отЕленския и Тревненския Балкан, но селището остава в сянката на възраждащото се Търново. За блясъка на Арбанаси и до днес напомнят многобройни жилищни и култо ви сгради, традиции и обичаи, свързани с бита и културата на старите му обитатели.

Най-интересните музеи в Арбанаси са Констанцалиевата къща, църквата „Свето Рождество Христово”, църквата „Св. Архангел Михаил и Гавраил”.

Констанцалиевата къща е една от големите запазени и богато украсени къщи в Арбанаси и датира от XVII в. По-късно къщата е купена от Атанас Костанцалията, под чието име е известна и днес. През 1913 г. тя е разрушена от земетресение. По-късно е откупена и реставрирана и предадена на музея. През 1958 г. в къщата е подредена експозиция, показваща бита през XIX в.

Църквата „Рождество Христово” е най-старата от арбанашките църкви. Състои се отмъжко отделение (наос), женско отделение (притвор) и галерия, която ги заобикаля от север и запад. На изток завършва с па раклис „Йоан Кръстител”. Наосът, който може да бъде видян днес, пър воначално е бил самосто ятелна църква, стенописите на която са завършени през 1597 г. От този период са композициите „Страшният съд” и „Рождество Христово”. Стенописите в женското отделение са върху стените и свода. Тематиката на стенописите в параклиса е посветена на патрона му Йоан Кръстител. Обявена е за архитектурно-строителен и художествен паметник на културата в бр. 61 на Държавен вестник от 1978 г.

Църквата „Св. Архангел Михаил и Гавраил” е обявена за архитектурно-строителен и художествен паметник на културата в бр. 61 на Държавен вестник от 1978 г. Състои се от олтар, наос (мъжко отделение), притвор (женско отделение), параклис „Св. Параскева” и галерия. Едни от най-интересните стенописи в църквата са „Слизане в ада” и „Рождество Христово”.

Храмът „Св. Димитър” е обявен за художествен паметник на културата в бр. 57 на Държавен вестник от 1969 г. Разположен е в сегашната централна част на с. Арбанаси. Параклисът датира от средата на XVI в., което го прави най-ранния култов паметник, издигнат в Арбанаси. Цялостното изграждане на църквата е завършено през 1621 г. Консервационните и реставрационни дейности на стенописната украса в храма продължават и днес. Църквата не е отворена за посещения.

Храмът „Св. Георги” (обявен за архитектурно-строителен и художествен паметник на културата в бр. 61 на Държавен вестник от 1978 г.) се намира в югозападната част на с. Арбанаси и представлява масивно изградена каменна постройка с размери 21 м х 10 м. Постройката се датира от края на XVII или началото на XVIII в. При археологически разкопки е установено, че в обема на сегашния наос е съществувал по-ранен храм от втората половина на XVI в. Църквата не е отворена за посетители.

Храм „Св. Атанасий” е разположен в североизточната част на с. Арбанаси. Храмът е издигнат през 30-те години на XVII в. Зографията на църквата е завършена през 1667 г. Църквата не е отворена за посещения. Обявена е за архитектурно-строителен и художествен паметник на културата в бр. 61 на Държавен вестник от 1978 г.

Девическият манастир „Света Богородица” се намира в началото на с. Арбанаси, на 5 км от  град Велико Търново в посока Горна Оряховица. Той е един от няколкото духовни обители около старата столица на България, които пазят в себе си тежки спомени от османското нашествие. Посещението на този манастир може бъде част от приятен ден или уикенд в Арбанаси. В манастира се съхранява чудотворната икона на Богородица Троеручица. Наричат иконата още Плачещата Богородица. Според преданието след завземането на Царевец от османците (1396 г.) монахините изоставят манастира и заравят светинята. Години по-късно овчарче чува стон, идващ под земята. Намират иконата и я връщат на манастира. Празникът на манастира е на 15 август – Деня на Богородица.

В другия край на селото има още един манастир – „Св. Никола”. Основан е по времето на Асеневци (края на XII в.,) и след падането на българската столица Търново в 1393 г. е разрушен от османците. През 1680 г. манастирът е възобновен, като тогава била построена и сегашната църква. По това време е издигнат и параклисът „Св. Илия”, чиито стенописи са запазени и до днес. В църквата „Свети Никола" се намира още едначудотворна икона на Богородица. Според легендите тя помага най-много за зачеване. Жените, които искат да станат майки, задължително изпълняват следния ритуал - след молитвата пред Божията майка поставят монета на иконата. Ако стотинката залепне, значи Богородица ще ги чуе. Падне ли паричката, желанието за рожба няма да се осъществи.

Арбанаси е архитектурно-музеен резерват и е включен в Стоте национални туристически обекта.

Арбанаси предлага различни възможности за настаняване и развлечения – може да отседнете в къщи за гости, обзаведени във възрожденски стил, в модерни хотели и големи хотелски комплекси, вили и хижи в околността. Ресторантите и гостилниците ще ви предложат типична българска кухня и разнообразни специалитети от региона.

Вароша – старият квартал в Благоевград

Тесни калдъръмени улички, уникална архитектура, разнообразни занаяти и исторически паметници посрещат жителите и гостите на Благоевград в стария квартал „Вароша”. Той е съхранил будния си дух от епохата на Възраждането в малките раздвижени къщички. „Вароша” е разходка от едно изкуство към друго.

„Вароша” възниква през XVII век в подножието на Делвинския баир. През XVII и XVIII век кварталът има турски облик, а през XVIII век е единствената махала с християнско население, което се състои от около 150 – 200 семейства. По това време три моста свързват квартала с останалата част от града, която се намира от другата страна на минаващата през Благоевград река Бистрица. От другата страна на реката била чаршията и турската част на града.

През Възраждането „Вароша” приютява най-добрите учители и дейци на културата от региона, които участват активно в революционните борби на българите.
Като архитектурен силует благоевградският „Вароша” не се различава по нищо от останалите стари градове с това име в страната. До началото на XX век къщите са едноетажни с малки прозорци. След това навлиза тенденцията сградите да се изписват отвън. Пример за това е Мощанската къща от 1888 г., чийто автентичен облик е запазен до днес.

През 80-те години на ХХ век община Благоевград реставрира квартала, защото къщите са почти разрушени от времето. Външният им облик обаче е запазен. Днес две от къщите са частни, а останалите се използват за обществена дейност. Те помещават галерии, работилници, центрове по изкуства, керамика, литература, живопис и други. Така, докато в една къща деца танцуват и пеят, то в друга майстор прави тъпани и обувки за танци.

Думата „вароша” идва от прабългарски и едно от многото ѝ значения е „стар град”. Във „Вароша” се намирацърквата „Въведение Богородично”, която е обявена за национален паметник на културата, къщата на Георги Измирлиев - Македончето, революционер в Априлското въстание, Регионалният исторически музей, дирекцията наНационален парк „Рила”. Кварталът е обявен за културен паметник.

За благоевградчани и гостите на града, „Вароша” е история, традиции, но и място за разходка и отдих. Два хотела и няколко заведения създават удобство за туристи и посетители.

Античност

Благоевград е селище с богата история. Благоприятните условия, създаден от топлите минерални извори, спомагат за възнкването около 300 г. пр.н.е. на тракийското селище Скаптопара (Σκαπτοπάρα) на мястото на днешния квартал Грамада. През 238 година жителите на Скаптопара, наричани и гресити (Γρεσειται), изпращат прошение до римския император Гордиан III, от което става ясно, че на две мили от селището няколко пъти в годината се провеждали многолюдни панаири, като най-посещаван бил панаирът от 1 до 15 октомври, на който продажбите били освободени от данъци.

С идването на славяните животът в Скаптопара замира, а за следващите векове липсват данни.

В Османската империя

След османското завоевание на полуострова, от 15 век на мястото на Скаптопара отново има град с многочислено население, който многократно сменя името си - Джума Базари, Джума, Баня, Орта Джума, Джумая, Горна Джумая. Джумая е турска дума, означаваща „петък“, тоест пазарния ден.

В средата на 17 век от тук минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че градчето Орта джумаа има 200 покрити с керемиди къщи, голяма джамия с много богомолци и 80 дюкяна и много минерални извори.

По време на Възраждането от източната страна на Бистрица се застроява Вароша - българската махала на града. През 30-те години на 19 век оттук минава френският геолог Ами Буе, който описва Джумая като град с 3000 до 4000 жители, в който живее наследствен войвода. Джамиите доказват, че има доста турци и помаци, наред с българите. Улиците са настлани и твърде неправилни. Според французина българите наричат града Шума (от „шума“ - гора).

В 1844 година, след издействането на султански ферман, във Вароша е осветена църквата „Въведение Богородично“, достроена и изографисана в следващите 50 години. В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Мелник за Рилския манастир, посещава града и пише:

„

...след като оставих село Семитлия, влязох в долина, украсена от градчето Джумая на река Струма. Нощта прекарах у гостоприемните му жители. Джумая има една църква „Въведение на Пресвета Богородица“ и неголямо българско училище.

“

Във Вароша се намира и къщата на Георги Измирлиев Македончето, участвал в Освободителните движения. През 1866 година е основано и читалището на града.

Указ на Президиума на Народното събрание за преименуване на град Горна Джумая в град Благоевград

В 1891 година Георги Стрезов пише за града:

„

Центърът Горна Джумая (Джума-баля), е спретно градче с неповече от 1200 къщи. През бурните години от 1877 - 1879 по-голямата част от населението в града, както и в околията, се изселило; градът се ограбил, опустошил. По-голямата част от къщите са нови; а жителите са преселници от разни страни. Най-много нахлули цинцари и гърци от Мелник и Сяр, които са прибрали речи цялата търговия. Градът като пограничен, расте и успява от ден на ден. Жалко е само, че всичката работа бяга в чужди ръце, а българщината отслабва. Преди време тоя град бил един от най-разбудените; сега страшно е, да не се отвори и в тоя чисто български град гръцко училище. В Джумая има две бани с минерални води: една в чаршията, друга по-навън. В подирната има и един камък с надпис. В черковния двор има камък с гръцки надпис, пренесен от Струмски чифлик. 1 училище. Една църква, българска.

“

През 1900 година според известната статистика на Васил Кънчов населението на Горна Джумая (Йокари Джумая) брои 6440 души, от които 1250 българи, 4500 турци, 60 гърци, 250 власи, 180 евреи и 200 цигани.

При избухването на Балканската война през 1912 година шестдесет и четири души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

В България

На 5 октомври 1912 г. Горна Джумая е освободена от българската армия. След Междусъюзническата война в 1913 година турското население в голяма степен се изселва и в града се заселват многочислени маси българи бежанци, идващи от Егейска Македония и Вардарска Македония. СпоредДимитър Гаджанов в 1916 година Горна Джумая брои около 7000 души, от които едва 30 турски семейства, 100 семейства заможни власи и малко евреи и цигани.

Постепенно започва благоустройството и хигиенизирането на града. През 1920 г. тук се премества Солунската гимназия, днес Национална хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Откриват се първоначално две основни училища — Прогимназия и Земеделска гимназия. Построява се Археологичен музей.

През 1919 г. излиза първият вестник в Горна Джумая „Македонска сълза“. През лятото на 1923 г., в горния край на днешната градска градина, братя Рожен прожектират първия филм. След 1925 година започва по-щателното благоустрояването на центъра. През 1926 г. е положен първият камък на днешното читалище и тогава се оформя площад „Македония“ и прилежащите му улички. До 1929 г. в Горна Джумая няма ток. На определени места вечер светели газени фенери. Същото било в домовете, кафетата, кръчмите и гостоприемниците. През есента на 1929 г. става тържественото пускане на тока, отпразнувано с всенародна радост и веселие на площада. Частните домове, обаче, се електифицират едва в последвалото десетилетие.

На мястото на днешното „Златно пиле“ се e помещавал хотел „София“. През 20-те години хотел „Лондон“ се намирал срещу днешния „Космос“, съществувал е и хотел „Пирин“ на същата улица. Първите автомобили в града се появяват през 1928 година, но били само на по-големите търговци и фирми. През февруари 1933 година в Горна Джумая се организира Първият велик македонски събор на българската бежанска общност от Македония. По повод 30-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание е построен Паметника на незнайния македонски четник, който обаче е разрушен след Деветосептемврийския преврат от 1944 година.

Едва през 1934 година се прекарва водопровод, като до този момент водата се добивала от кладенци. Първоначално изникват чешми по главните улици, а по-късно и по домовете. През 1937 година се открива жп гарата, свързваща Горна Джумая с Дупница, отпразнувано отново с всеобщо веселие.

Кметството по онова време се помещавало в сградата на днешното кафе „Плаза“, а площада — в стария турски конак. На 9 май 1950 година Горна Джумая е прекръстена на Благоевград в чест на политическия деец Димитър Благоев. През 1954 година към него е присъединено село Грамада, а през 1973 година и селоСтрумско. В 1955 е построен паметник на Гоце Делчев, висок 8 метра. За удивително кратко време, известно като строителна епоха за дипломатическия корпус, в края на 80-те години Благоевград буквално осъмва с нов център и преобразени общински сгради. Сменя се канализацията; построяват се Партийният дом (днесАмериканския университет), кметството, поликлиниката; оформя се площад „Георги Измирлиев“ и се пускат фонтаните. В квартал струмско има две могили дето все още няма за тях историческа и туристическа забележителност която да е показана за света въпреки че историята на града е доста по голяма

Население[редактиране | edit source]

1900	1991	2001	2011
6 440	71 476	71 361	70 881

Според данни от преброяването към 1 февруари 2011 година, населението на града е 70 881 души.

Религия

Източноправославното население на града в 19 - 20 век традиционно е част от Неврокопската епархия (от 1894 година част от Българската екзархия). След разделянето на епархията между България и Гърция в 1913 година, от 1921 до 1928 година Горна Джумая е неин център. От 1928 до 1941 и от 1945 до 1951 година седалището на епархията е временно в Неврокоп, а от 1951 окончателно е преместено в Благоевград. Начело на епархията от 1994 до 2013 година е митрополит Натанаил. Към Неврокопската митрополия фукционира православен информационен център. Православните храмове в града са:

• „Въведение Богородично“, катедрална църква в квартал Вароша
• „Свети Архангел Михаил“ в квартал Еленово;
• „Свети Николай Мирликийски Чудотворец“ в квартал Грамада
• „Свети Димитър“ в квартал Струмско;

В града има районно мюфтийство на Ислямското вероизповедание в България, тъй като в област Благоевград има почти 40 000 мюсюлмани-сунити, но в самия град има незначителен брой мюсюлмани. Районен мюфтия от 2011 година е Айдън Несиб Мухаммед. В града има джамия, като храмът е недействащ според Националния публичен регистър на храмовете в България и действащ според Главното мюфтийство. През октомври 2009 година храмът пострадва от пожар.

с.Долен община Сатовча

Долен е наследник на стари тракийски махали, чиито останки и днес могат да се видят около селцето. Баирите са осеяни с тракийски некрополи. Запазени са също и тракийските лозя, ползвани чак до края на българското възраждане. Селото се намира на стар римо-тракийски път, свързвал Драма с Тримонциум.

Доказателство за това са историческите останки от самия път в източния край на селото, както и римския мост в местността Банян. През I век от н.е. римляните, по военни съображения, преместват трасето на пътя и построяват нов мост в близост до селоКрибул, като по този начин осигуряват преминаването на войските през огрени от слънцето пътища, а по-точно, на юг от Сатовча. Така селото остава изолирано от главния поток на войски и кервани.

Долен е място, където не през една епоха са се укривали преследвани от закона хора, а и такива, които били несъгласни с новите социални уредби на поредните чужди владетели. Теренът е хълмист, пресечен от множество реки и дерета - притоци наБистрица. Сега съществуват модерни пътища, но някога в далечните епохи картината била съвсем различна - съществували само стари тракийски пътеки и речни бродове. Траусите са имали стройна система за опазване на пътищата. За това свидетелстват поне три наблюдателни поста, разположени не на римската магистрала, а по старите тракийски пътища. Кастата, която била призвана да извършва тази дейност се наричала Молтроси. Това е единствената структура, оцеляла през времето на византийското владичество, ранното и късно средновековие и дори османското владичество. Причина да се случи и позволи това е явната нужда от охрана на пътищата, ранното предупреждение за идваща заплаха, както и плащане на пътен данък.За разрастването на населението в селището има поне две налагащи се хипотези:

• Първата е, че това става още по времето на римското нашествие в тези земи. Всеизвестно е умението на древните траки да добиват руда. Фактор, освен природния ресурс, е и наличието на каолинова глина в района, без която не е възможно да се построи издръжлива на температурите пещ. Това умение е било стратегически важно за отливането и коването на оръжия. Можем да си представим каква заплаха са представлявали тези занаятчии за римските нашественици. При окупирането на района, което е ставало с многократни опити от римска страна, хората се изтеглили в по-защитените места като днешното Долен.
  

• Втората теза е свързана с изчезналото, разселено по неизвестна причина, село Букорово. Останките от него се намират на между Долен, Крибул и Горно Дряново. Основите на голямата църква показват, че тя е строена от много и за много хора. Не по-маловажни са и куповете сгурия (шлака), които се намират в рамките на самото селище. Това означава, че селото е било многобройно по население и се е занимавало с обработка на метали. Има голяма вероятност Букорово да е било тогавашната оръжейница на района. Това само по себе си е немалка причина да бъде унищожено от всеки нашественик. От друга страна, „букоар“ означава просветен човек.
  
  Това налага и една друга теория, че тези хора са били богомили, разселени принудително по време на Втората българска държава. Свидетелство за това дава известният краевед Иван Попов, който описва скосен олтар на църквата - трапецовидно разположение на основата. В тесния ъгъл на тази постройка е стоял просветеният и говорел на останалите с жестове. Учените-историци и до днес търсят една изчезнала община Драговищица, намирала се в Западните Родопи, за която сведенията сочат, че е била населена с богомили, разселени впоследствие. Ако съдим по днешните модерни начини за екстрадиране, едва ли ще придобием ясна представа за събитията. В онези времена е било нужно тези хора просто да не бъдат заедно. Най-близки за обитаване се оказват малките пръснати по височините махали на Долен,
  
   Сатовча и Горно Дряново - всички на не повече от 10 километра. Отново Иван Попов описва семейните връзки на два рода от Долен, Ролеви - християни, и мюсюлмански род от Горно Дряново, които дълги години наред си делели реколтата от орехи, от дядовите си ниви в Букоровските земи. Това е явно доказателство за произхода на родовете, а именно, че те са били от Букорово.Село Долен се споменава най-рано в османски документ от 1444 година, когато е вкарано за първи път в кадастъра на империята. Отбелязано е, че в Доляне живеят 5 немюсюлмански семейства и 2 вдовици, облагаеми с данъци. През 1464-1465 година в селото са регистрирани и 10 войнушки домакинства, както и 6 данъкоплатни семейства. В регистъра от 1478-1479 година в Долен са изброени 5 немюсюлмански семейства и едно вдовишко семейство.[4] Селото е отразено и в регистъра от 1519 година - тогава в него вече живеят 4 мюсюлмански семейства, както и 68 немюсюлмански семейства, 4 неженени и 8 вдовици - очевидно придошли от някъде.През 1530 година картината в Долен изглежда така: 5 мюсюлмански домакинства и 5 неженени мюсюлмани, както и 53 немюсюлмански семейства, 8 неженени и 13 вдовици. В първата половина на 16 век селото е включено във вакъфа на Михримах султан - дъщерята на султан Сюлейман I заедно с другите села от Западните Родопи, които впоследствие остават предимно християнски.
  
  Доленските майстори се славили като най-добрите в каменната зидария. И днес всяка една от 300-те къщи е с уникален архитектурен план. Новата църква „Свети Никола“ е построена през 1834 година. За нейното изписване са канени зографи от далечни краища на страната.
  В 19 век Долен е село със смесено християнско и мюсюлманско население в Неврокопска каза на Османската империя. До 1856 година училището в селото имакилиен характер и се помещава в двора на църквата. От учебната 1871-1872 година учителят Никола Попфилипов от Банско въвежда обучението на български език повзаимоучителна метода. До 1878 година в селото преподават още учителите Георги Велинов и Тома Попович.
  Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, през 1878 година пише, че в Доляни(Doliani), Мелнишка епархия, живеят 2000 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Долен (Dolen) е посочено като село със 149 домакинства, 60 жители помаци и 430 жители българи.
  
  През 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) отбелязва Долян като село със 104 български и 25 турски къщи.[11] През 1899 година селото има население 334 жители според резултатите от преброяване населението на Османската империя.[12]
  През 1891 година Георги Стрезов пише за селото:Долен, на СИ от Неврокоп; разстояние 6 часа, понеже пътят е стръмен и каменист. Околност планиниста; богато с вековни гори. Селянете биват дърводелци и кираджии; работят шаяци и кебета. Българска църква и училище смесено с 25 ученика. Преди 3 години образувала сегъркоманска партия от по-богатите, които признали владиката. 250 къщи, четвъртината помаци